Самодивата и момъкът

Имало едно време една гора – Самодивската гора. Тя била стара, вековна, древна, но и красива, омайваща и по някакъв начин зловеща. В нея живеели много елени – изкушение за всички млади български момци, които ловували, но никой не се о

Имало едно време една гора – Самодивската гора.

Тя била стара, вековна, древна, но и красива, омайваща и по някакъв начин зловеща. В нея живеели много елени – изкушение за всички млади български момци, които ловували, но никой не се осмелявал да ходи там на лов, защото имало легенда, че преди години група момчета отишли и никога повече никой не ги видял.

      Наблизо било построено селище – Момино село. Там хората били много суеверни и вярвали, че навремето в тяхното село са живели най-прекрасните моми. Те ходели да берат цветя всеки изгрев – до пладне. После правели венци от тях. Но един ден всички хубавици изчезнали. Една от тях откъснала „забраненото цвете”, което носело със себе си проклятието да си самодива цял живот! Това значело всяка вечер да излизат на една красива, огромна и обсипана с цветя поляна, да играят  хоро на месечина и да убиват момчетата, които се осмелят да се приближат до тях. Само тези момчета с чисти сърца, смел нрав и истински чувства щели да оцелеят. Дали са такива или не – това само самодивите можели да определят.

      Един  ден обаче се появил един наистина храбър момък – Илия, който искал да докаже на всички хора от селото му, че това е абсолютна измислица и самодивите са мит.  Решил да отиде на лов въпреки разубежденията на всички. Тръглнал рано – по изгрев слънце. Вървял дълго и най-накрая навлязъл в гората. Затърсил елени, но без успех чак до вечерта. Приискало му се да похапне, защото не е лесно да крачиш в някаква пуста гора, уж си отишъл на лов, но без успех. Седнал на тревата и извадил съвсем скромни храни – хляб, но то не какъв и да е, а стар и съсухрен, краве сиренце и два домата. Започнал сладко, сладко да похапва, но изведнъж насреща му се появила една много изнемощяла, прегърбена старица с посивели коси и кошница с гъби в ръце. Тя радушно поздравила: - Добър ден, синко!

      -Дал  Бог добро, бабо! – отвърнал на поздрава Илия. -Какво те води насам, дете, какво търсиш в тази пустош, където човешки крак отдавна не е стъпвал? - Реших да полувувам малко. Никога не съм ял еленско. А ти, бабке, защо си тук?

      -Че  как ще си ял еленско? Тук  са идвали да ловуват, когато ти не си бил роден. И после - ... Не знаеш ли легендата!?

      -Знам, знам...

      -А  защо аз съм тук ли – дойдох  за гъби. Но съм толкова гладна, че ще припадна след малко.

      -Ако  искаш, хапни с мен!

      -Благодаря  ти!

      И така бабата похапнала с момчето, благодарила му и си отишла, като преди това го предупредила да не се мотае дълго и да бъде на щрек. Вече почти изгряла месечината. Илия решил да продължи утре и си затръгвал. По едно време съзрял един куцащ елен – това бил моментът за изстрел, но момъкът не успял, но не защото не можел, а защото сърцето и истинските му чувства не го позволявали. Той седнал на един голям камък, обхванал коленете си с ръце и заплакал заради слабостта си. Ненадейно чул музика – гайда и тъпан засвирили, понесла се песен и момински гласове. Той се досетил – това били самодивите. Илия тръгнал след музиката. Накрая стигнал до една поляна, а на нея -  играели хоро те! Ах, по-красиво нещо не можело да се създаде на този еднообразен свят! Да ти се завие свят, докато ги гледаш – русо-златни коси покривали снагата им, венци от маргарити и лайка стояли върху главите им, дългите им бели одежди се влачели по земята, кръшните им снаги играели, пъргавите им крака почти не докосвали моравата, а вятърът подухвал косите им. Най-красивата водела хорото – Бисера. Илия знаел, че самодивата без венеца си е безсилна, затова решил да рискува. Изскочил на поляната и снел венеца на Бисера. Другите се изпарили за миг, но тя не могла.

      -Моля  те, дай ми венеца! – промълвила тя.

      -Не! – бил категоричен момъкът – Само ако станеш моя жена!

      -Добре!  Но твоето село няма да ме  приеме!

      -Ще  те приеме, щом аз искам! Влюбих  се в теб!

И така те тръгнали. Когато пристигнали –  рано сутринта селяните се ядосали  като я видели!    

      -Убийца! Как нямаш срам! – крещели всички, а тя плачела.

      -Спрете! Аз я обичам, пък и вие нали  знате, че тя е била затворничка!  – извикал  момъкът.

      -Илия  е прав! Щом и тя се е разкаяла  и го е избрала – добре!  Нека се оженят! – рекъл старейшината!

      -Защо  избра мен? Защото нямаше да ти върна венеца ли, Бисера!?

      -В  никакъв случай! Ти премина трите  изпитания – нахрани старицата,  не уби моя елен и ме защити  пред всички! Доказа, че си благороден, със силен нрав и истински  чувства! Това е най-важното!  – и тя го целунала.

      Всеки ще те оцени, ако имаш добри качества и без ти да го показваш наяве  и да се хвалиш с това! Автор: Александър Ненов